Представителят на СКТ “Три Тийм – София”, Евгени Василев дебютира на IM дистанция, вземайки участие в ICAN Gandia, проведено в гр. Гандиа, Испания.  Когато човек има цели нищо не може да го спре, такъв е случаят на Евгени, който пролетта предкара 42 дни карантина (14 от които в каютата на кораб). Ето и неговият разказ от състезанието.

Race Report 

Пътуването и времето до старта

Първо искам да благодаря на Димитър Димитров за всичко, което направи за мен от пристигането ми до отпътуването. Невероятно гостоприемен човек, с който се познавахме само по фейсбук и се бяхме чували няколко пъти по телефона. Покани ме у дома си и направи всичко възможно престоят ми да бъде комфортен. Направихме няколко тренировки заедно, показа ми къде да плувам, бягам, а за карането общо взето навсякъде ставаше, защото пътищата бяха достатъчно добри, както и манталитета на шофьорите. А бе за колоездене там е рай. Ходихме също така на заведения заедно, бръмчахме по Валенсия, Гандия и други села, а когато се хранехме у дома, неговият съквартирант Драго, на когото също бих искал да благодаря, готвеше страшно вкусно.

Най-големите ми притеснения, бяха преди пътуването, Опасявах се от от това, че испанците могат да въведат, някакви ограничителни мерки, задължителен PCR тест, карантина или нещо подобно. За щастие не се случи. Пристигайки установих, че трябва да нося задължителна маска, която не беше задължителна за тренировка, както и в заведения. Абсурдно а? Преглътнах го това неудобство и типично по български си я носих като забрадка или покривах само устата. Поради цялата тази епидемична обстановка организаторите на състезанието бяха ограничили броя на участниците до 150 за “half” и още толкова за пълната дистанция на принципа, кой превари – той завари. Тук, отново благодарение на Митко, бях сред първите 100 записали се и мястото за първият ми „full distance“ триатлон беше гарантирано. В крайна сметка се оказа, че сме 127 на пълната дистанция и 128 на полвинката. Явно доста хора и доброволно са се отказали. Брифингът беше онлайн, а информацията ни я бяха пратили по мейлите, както на испански, така и на английски. Всичко беше доста добре описано и разбираемо.

Целите
Няма да лъжа, бях си поставил високи цели и исках да го направя за не повече от 10 часа. Знаех, че на колелото ще прекарам най-дълго време, постарах се да се подготвя по-добре именно за тази дисциплина, като направих няколко по-дълги карания у дома последните 2-3 седмици. Това, което явно съм пропускал обаче е веднага след карането да направя по някое кросче, за да свикна за състезанието. Но нека не избързвам. След като се събудихме рано в деня на състезанието и закусихме, натоварихме колата и потеглихме с Митко към Гандия, която беше на около 40 минути път от Алзира, където бяхме ние. Пристигнахме повече от час по-рано преди старта, а вече се извиваше огромна опашка, чакаща да се чекира и влезе в зоната за смяна. Забавянето идваше от това, че мереха температурата на всеки и искаха подписана медицинска декларация, която може би не всеки беше попълнил предварително. Усещайки, че ще забавят старта с доста, медицинските служители тръгнаха по опашката да мерят температурите ни, а същовременно пуснаха участниците на half-а да минат първи, защото техният старт беше преди нашия. Човекът пред нас имаше висока температура и тъкмо си викам “ей сега ще го арестуват” и той си свали аеро каската, която нямаше никакви дупки и обясни, че главата му е завряла именно заради нея. Разбраните служители, след като се съгласиха да му измерят температурата отново няколко минути по-късно, в действителност констатираха, че всичко е наред. Та забавяне със старта наистина имаше и покрай цялото това бързане да затворят зоната, нашият ред като дойде трябваше набързо да нахвърлим всичко в кошницата и да излизаме. Малко разочарован останах от това, защото съм свикнал да си подреждам всичко в зоната доста прилежно. Извън зоната вече имахме доста време и за тоалетна, и за суха загрявка, и да си нахлузя неопрена, който взех под наем, предния ден. Причината беше, че чакахме всички от полудистанцията да стартират, а организаторите пускаха по двама на всеки 10 секунди. Носенето на маска беше задължително до момента, в който трябва да скочим във водата. Доста хора, включително и аз, изпитахме затруднение да си я махнем, защото я бяхме защипали с плувните си шапки и някои от нас едва не си изпуснаха старта заради това.

Плуването
Когато дойде моят ред някак съумях да я махна в последния момент, да си наглася очилата и да скоча сравнително добре. Най-малко бях плувал преди състезанието и не очаквах в никакъв случай да се представя на ниво в тази дисциплина. Плюс това за пръв път плувах с неопрен, освен тестването му за около 300 метра в открити води, които направих предния ден. Е не знам дали заради неопрена, ама как се плъзгах по водата само, при всяко вдишване забелязвах как ги изпреварвам. Не можех да повярвам, когато спрях часовника на час и пет минути. Приятно изненадан си взех душ и отидох до моята кочина в зоната, където пооправих малко обстановката.

Колоезденето

Предните дни бе доста хладно сутрешно време и бях взел и ветровка за състезанието, като се опасявах, че времето може да е същото, но беше напразно. Времето беше доста приятно, вече слънчево и нямаше никакъв вятър. Сложих си каската и колоездачното трико, заредих джобовете с гелчета и тръгнах на дълъг път. Трябваше да минем 6 обиколки по 30км. Първата половина я минах с лекота и темпото, с което се движих беше добро за около 5:45 по мои груби сметки. А аз това и исках, да го направя за под 6 часа и да имам време за 3 часов маратон. Теренът беше сравнително равен, с няколко леки изкачвания и при положение, че нямаше вятър, се караше лесно. Не така беше втората половина от колоезденето обаче. Тогава забелязах, че леко забавям и че е станало също и по-ветровито, а мен лесно ме вее вятърът, повярвайте ми. Съумях четвъртата и петата обиколка да мина без да забавям драстично, но на последната сдадох багажа. Краката ми бяха умаляли и вятъра ми се струваше по-силен и не можех да си наместя задника вече на колелото, ту се изправях, ту залягах, неудобството вече силно се чувстваше. Избутах го докрай без да давам много зор, че и бягане ме чакаше все пак и така спрях часовника за точно 6 часа колоездене. Тогава разбрах, че трябва да си направя лично постижение на маратон за да изпълня целта, за която бях отишъл, но формата, в която бях, категорично ми каза, че това няма как да стане.

Бягането

След като се преобух и сложих удобна тениска за бягане, тръгнах …да ходя. Толкова бях изтощен, че и дума не можеше да става за бягане. Спокойно отидох до тоалетна, след което също така спокойно се дотътрих до първия подкрепителен пункт, където ядох много и престоях поне 5 минути. Добре, че беше близо. Това време като че ли бе достатъчно да възстановя малко и да направя първите си опити да побягам малко. Темпо над 6 мин/км, но поне се движих. Не исках да се отказвам на първия си айрънмен, макар че минаваха и такива мисли, особено когато видях, че Митко се е отказал. Но все пак като се замислих колко път съм бил и колко съм се подготвял за това състезание, плюс това, че и Митко ме нахъса и факта, че си бях сложил тениската за финиширали, които ни ги бяха дали заедно със стартовия пакет, си казах, че трябва да стисна зъби и да добутам докрай. На всеки пункт нагъвах портокали и ябълки и като че ли това най-добре ми го усвояваше организма. Движих се с темпото на леко кросче и така бавно отброявах километър след километър. Видях какво е да искаш да бягаш с темпо от 5 мин/км и да не можеш. Най-бързите ми километри бяха по 5:31, а тогава ми се струваше, че летя. След тридесетия километър обаче някак си се посъвзех малко повече, получих прилив на невиждана до тогава сила и заедно с хъса да задмина поне единствената жена пред мен (бяха само две в нашата дистанция), ускорих. Започнах да достигам така мечтаното темпо от 5 мин/км и не след дълго я минах. Поставих си нова цел да мина и един от испанските приятели на Митко и последните километри бягах по 4:51 – темпо, което ми се струваше мега бързо на фона на който бях стартирал бягането. Така след последните километри си върнах доста позиции в класирането и мога да кажа, че наистина дадох всичко от себе си. Да, това ми е най-слабият маратон – над 4 часа, благодарение на който и под 11 не можах да направя състезанието, но завърших. Така поне ще има какво да подобрявам в бъдеще, което със сигурност няма да е скоро.

Е, не беше официално айрънмен състезание, не чух думите “Evgeni, you are an Ironman”, макар, че може и да са казали нещо на испански, ама аз тайничко си се считам за такъв, хехе. Като цяло мога да обобщя, че тази дистанция бе голяма мъка поне за мен, затова ще се насоча към по-къси за момента. Иначе състезанието беше страхотно и с изключение на допустимото време, прекарано в зоната преди старта, всичко бе много добре организирано. Следващият път се надявам да сме по-голяма българска група и ще бъде в пъти по-забавно.

∴ Резултат – 11:24:55 ∴

Стани част от Три Тийм – София

Видео от ICAN Gandia 2018